Европа инвестира милиарди в обновяването на стария жилищен фонд. В България се обсъжда по-високо облагане на второто и третото жилище. Какво означава това за милионите собственици на панелни апартаменти?
Тласък на дебата даде предложението на премиера Румен Радев данък „сгради“ да стане прогресивен според броя на притежаваните жилища. Идеята е основното жилище да остане с по-ниско данъчно натоварване, а второто, третото и всяко следващо да бъдат облагани с по-високи ставки.
Според поддръжниците на подобна мярка тя би донесла повече приходи за общините, би ограничила задържането на необитаеми имоти и би направила данъчната система по-справедлива.
Но зад този дебат стои въпрос, който засяга милиони българи.
Какво ще означава подобна политика за държава, в която голяма част от жилищния фонд е построен преди повече от 40 години, а панелните квартали продължават да бъдат дом за огромна част от населението? И ако собствениците започнат да плащат повече, ще бъдат ли тези средства инвестирани в обновяване на сградите, или просто ще се превърнат в още едно финансово бреме?
Европа избра модернизацията
От години темата за бъдещето на панелните жилища предизвиква дискусии. Често се поставя въпросът доколко възрастта на сградите влияе върху тяхната надеждност и дали старият жилищен фонд ще се нуждае от сериозно обновяване през следващите десетилетия.
Практиката в редица европейски държави показва, че възрастта сама по себе си рядко е единственият фактор при оценката на една сграда. Много по-важно значение имат нейното техническо състояние, качеството на поддръжката и възможностите за модернизация.
През последните години в различни страни се прилага подход, основан на обследване, обновяване и подобряване на енергийната ефективност на съществуващия жилищен фонд. В редица случаи усилията са насочени към удължаване на експлоатационния живот на сградите чрез ремонти и модернизация, вместо към тяхното заместване.
Този подход се основава на разбирането, че жилищният фонд представлява значителен обществен и икономически ресурс. Затова акцентът пада върху поддръжката, обновяването и ефективното използване на вече изградените жилищни квартали.
Около тези сгради съществува цяла градска среда – улици, тротоари, паркинги, детски градини, училища, обществени сгради, магазини, здравни заведения, детски площадки, паркове и транспортни връзки. Това са квартали, в които живеят цели поколения и където вече са направени значителни обществени инвестиции.
Именно затова модернизирането на съществуващите жилищни комплекси се разглежда като по-разумно и икономически ефективно решение от тяхното премахване и изграждането на нова инфраструктура от нулата. Така се запазва не само жилищният фонд, но и цялата градска среда, която го обслужва и поддържа.
Данъците сами по себе си не решават проблема
Именно тук възниква и големият въпрос пред България.
Ако държавата увеличи данъчното натоварване върху второто и третото жилище, как ще бъдат използвани допълнителните приходи? Ще бъдат ли насочени към обновяване на жилищния фонд, към технически обследвания и енергийна ефективност, или просто ще попълнят бюджетите?
В много европейски държави съществува пряка връзка между данъчната политика и поддръжката на сградния фонд. Собствениците участват финансово, но в същото време държавата и общините осигуряват механизми за подпомагане, кредитиране и съфинансиране на обновяването.
Кого ще засегне промяната?
Общественото впечатление често е, че по-високите данъци ще засегнат единствено големите инвеститори и собствениците на множество имоти.
Реалността е по-различна.
За много хора второто жилище е наследствен апартамент, имот, закупен за децата, или форма на спестяване в условията на икономическа несигурност. Значителна част от тези жилища се намират именно в панелните квартали на големите градове.
Така немалко собственици могат да се окажат под двойно финансово напрежение – от една страна по-високи данъци, а от друга необходимост от участие в бъдещи ремонти и обновяване на сградите.
Без ясна стратегия за модернизация подобна политика лесно може да бъде възприета не като стимул за развитие, а като наказание за притежаването на собственост.
Истинският въпрос
Дебатът за панелните жилища никога не е бил само инженерна тема. Той е свързан с икономиката, градското развитие и начина, по който обществото управлява своя жилищен ресурс.
Европейският опит показва, че възрастта на една сграда сама по себе си не определя нейното бъдеще. Решаващи са нейното техническо състояние, качеството на поддръжката и готовността за инвестиции.
Затова разговорът за новите имотни данъци не трябва да бъде отделян от разговора за бъдещето на жилищния фонд.
Ако държавата очаква собствениците да плащат повече, логично е те да очакват и повече в замяна – работещи програми за обновяване, по-добра градска среда и дългосрочна политика за кварталите, в които живеят милиони българи.
Защото големият въпрос не е дали панелките имат бъдеще. Европа вече е дала своя отговор. Истинският въпрос е дали България има план за това бъдеще.
Оставете коментар